Болницата

.

- Стой будна … да бе … ти стой буден – крещеше съзнанието на Рийв толкова силно, че без да иска дори се чу как го казва тихо.
Беше му много лесно на него. Не на него му бяха разбили бутилка в главата … всъщност нямаше откъде да бъде толкова сигурна. Все пак не беше там през цялото време, за да знае какво му се е случило, но и нямаше желанието да разбира. Не й трябваше.
Изведнъж напълно изгуби връзка с реалността, която беше така далече от нея в този момент. Откъсна се от тялото си, от съзнанието си, пренесе се в своя свят, който бе далече … много далече от този, в който реално живееха. А той представляваше едно малко градче, което изобщо не се намираше на земите им, изобщо дори не беше на тази планета. В него цареше нещо, което хората наричаха любов. Нещо, което беше напълно непознато за Рийв, но в този град, на това място, можеше да усети това чувство и то много близо. Не можеше да го опише, но в очите й тя бе възвишена, чиста, непорочна, толкова красива сама по себе си. Но и толкова далечна от нея. Само сега можеше да я усети, но след това … след този кратък унес, в който беше попаднала нямаше да чувства нищо, щеше да забрави много бързо всичко, което не искаше. Дори неразкритата още картина на нейния град изчезна от съзнанието й. Изгуби се сред мъглата появила се пред очите й точно, когато щеше да открие своето щастие. Не искаше. Искаше то да се върне. Да не я оставя, но колкото и да се тръшкаше, колкото и да вървеше срещу природата, опитвайки се да открие своето, не успяваше. Усилията й бяха напразни. Трябваше да спре, да се откаже, но тя … тя не се отказваше. Не това беше нейната задача. Трябваше да бъде смела, да не се предава пред нищо. Това бе онова, което искаше от себе си, онова, което не беше, но трябваше да бъде.
Мъглата започна бавно да изчезва, но на нейно място се появи тъмнината, мрака. Нямаше нищо. Беше толкова тъмно, студено. Да, изпитваше студ. Беше сама. И трябваше да се бори, трябваше да се справи. Това бе нейната задача. Винаги е била и щеше да продължи да бъде.
Очите й бавно започнаха да си проправят път към реалността, но ярката светлина я заслепи и тя премина няколко пъти докато свикне с факта, че вече бе будна. Имаше чувството, че е лежала тук векове. Истината беше, че дори не знаеше къде се намира, докато не успя да си отвори очите напълно. Тогава вече не само очите й, но й другите сетивата й усетиха, че бе в болничната стая, очите й само потвърдиха предположението й.
- Какво стана? – попита, без да знае дали изобщо около нея има някой, надяваше се да, защото така щеше да получи информацията, от която се нуждаеше … надяваше се и престоят й тук да не трае много време, защото мразеше бездействието.

Бяха се минали няколко часа, през които Рийв бе в безсъзнание. Лекарите обаче бързо бяха успокоили Шон, че всичко е наред, просто е изгубила малко кръв и енергия и скоро ще се възстанови напълно.
Няколко кафето по-късно Денвърс оглеждаше някакво шоколадово десертче, което бе открил в една от машините в коридора, установявайки, че не е съвсем такова, каквото би трябвало да бъде.
-Може ли да я видя? -Попита един от лекарите, който бе минал на визитация и получи одобрението му. Момчето се настани на един удобен фотьойл с поредното кафе в ръце и местеше поглед ту към Рийв, ту към прозореца, разкриващ що годе приятната гледка на един болничен парк.
Погледът на Шон отново се спря върху Рийв, но този път за малко по-дълго време, оглеждайки красивите черти на лицето й и надявайки се да отвори очите си по-скоро. Само след няколко минути спящата красавица се размърда и лека по лека отвори очи.
-Припадна, получила си комоцио от удара. Доведох те в болницата, където ти оказаха първа помощ, сега всичко е наред..-Тя тъкмо се канеше нетърпеливо да попита кога ще може да си тръгне, но Шон се бе досетил за идващия въпрос и бързо я прекъсна.-Знам, че би искала да си тръгнеш още сега, но не е възможно, ще те изпишат утре сутринта ако всичко е наред. -Той се усмихна съвсем леко и постави празната чаша на нощното шкафче до леглото. -Имаш ли нужда от нещо? -Все още изпитваше вина за случилото се, но се радваше, че в крайна сметка Рийв бе добре и не последва нищо по-сериозно. Ако продължаваше да се налива с кафе, щеше да има нужда от конска доза успокоително, защото бе само въпрос на време да започне да трепери.
-Рийв..-започна несигурно, опитвайки се да пренебрегне егото си, което повярвайте ми, не бе никак малко. -..Съжалявам за случилото се. -Каза набързо тихо, надявайки се, че го е чула и няма да му се наложи да го повтори отново, защото щеше да е втори удар по гордостта на Денвърс. Макар, че той умееше да се извинява, когато осъзнаваше грешката си. Напоследък обаче Шон правеше прекалено много грешки и ако тръгнеше да ръси мили слова на всеки, определено нямаше да изглежда като строгия и студен лидер, който трябваше да бъде.

Боже. Не. От това се опасяваше. Сега трябваше да остане тук. Не можеше да стои тук. Никога не можеше да е сигурна в това, че всичко в лагера ще е наред, докато я няма. Когато беше около тях можеше да ги контролира, но сега ... сега беше много далече. Щом не можеше дори да се изправи, нещо за което нямаше да прави никакви усилия, защото и тя имаше нужда от почивка. В стаята светеше, доста, което й подсказваше, че може би навън беше светло. Не мислеше, че тя е от лампите, защото провери дали са включени. Не понасяше тази фалшива светлина. Добре, че я нямаше.
Когато установи, че огряването на стаята е благодарение на слънцето за миг се усмихна, но усмивката бързо се промени, когато го видя. Напълно изчезна.
- Да, да. Добре - думите му минаха през ушите й, но не им обърна внимание, макар че успя да се спре на частта, в която той й се извиняваше, но това нямаше значение, не и сега. В други по - различни условия, щеше да го накара да го повтори още няколко пъти. - Защо не си се прибрал? - успя да улови очите му със своите. - Знаеш ли на какво приличаш? Ще изплашиш хората.
Изобщо не изглеждаше добре. Цяла нощ ли е стоял буден? Да не би да си е загубил главата някъде по пътя? Трябваше да се прибере, да си почине. Беше тежка нощ и за двамата. Защо му беше да се тормози допълнително? Нали я доведе в болницата, тя сега беше добре. Нямаше й нищо.
- Трябва да си тръгнеш - почти му заповяда ... беше свикнала на това, особено когато се наложеше да се държи по този начин. - Дори още сега. Веднага! Ще дойда за срещата, когато и да беше тя ... можеш да му припомниш, защото не помня нищо - каза, докато продължаваше да го гледа и да му се ядосва за това, че беше останал тук.
Все едно си нямаше други проблеми. С нея щеше да се занимава. Побъркан. Беше тотално побъркан.
- Какво чакаш? Тръгвай! - беше готова да му се разкрещи, но беше в болницата и нямаше нужда да прави сцени пред всички.