Did you lose what won't return? The fire's out but still it burns and no one cares. There's no one there.

Капките танцуваха във въздуха падайки от небето и слагайки край на съществуването си при нежния допир на така жадуваната земя. Разстилаха се уморени от пътя си и постепенно започнаха да образуват локвички. Малки океани увеличаващи се с всяка една танцуваща вълничка, която се сливаше с предишните.
Паветата лъщяха под лунната светлина. Тишината обгръщаше в своята задушлива прегръдка целия град. Тъмнината се просмукваше във всяко едно ъгълче, която можеше да намери. Рядко разположените лампи едва осветяваха тъмните улички.
Плис.
Спокойствието на близката локва бе обезпокоено. Фигурата изпръскала всичко наоколо със скоростното си преминаване през локвата, принадлежеше на момиче. Дългата коса на раменете й подскачаше на всички посоки. Разпилените кичури заставаха на различно място всеки път щом направеше следващата крачка закривайки лицето й. Очите й опитваха да прогледнат в тъмното. Да видят на къде се запътваха, но поредната лампа премигна, избръмча и се пръсна на парченца оставяйки тъмнината да спечели битката и да превземе пространството около нея. Кожата на дългокоската бе настръхнала от студа, който забиваше безжалостно нокти в обитателите на града. Крехката й фигура се носеше бързо покрай кофите за боклук и стените на сградите. Дишаше едва-едва. Сърцето й изпомпваше толкова много кръв, че цялото й тяло пулсираше. Ръката й притискаше силно коремната област. Краката й действаха инстинктивно. Знаеше къде ще може да спре и да се остави на почивка. Оставаше само една пряка до заветната цел.
В главата й светеше малка червена лампичка, която крещеше Бягай!. Това й правеше. Минаваше по мокрия, хлъзгав асфалт слушайки всичко, което казваше тялото й. Всяка клетка повтаряше едно и също. Копнееше за почивка. Копнееше да спре за минута и да си поеме голяма глътка въздух. Задушаваше се. Усещаше как кислорода не й достигаше. Крайниците й изтръпваха бавно забавяйки функциите си. Сърцето й беше на път да изскочи от гърдите й. Притисна ръка още по силно към корема си. Надяваше се, че болката, която изпитваше щеше да я съвземе, да повдигне адреналина в кръвта й и да я дари с последни сили, за да стигне до ъгъла на улицата. Вече виждаше целта си. Оставаше й просто да изтича последните метри. Вече си представяше блаженството, което щеше да изпита от почивката, която й предстоеше.
Зави зад ъгъла. От острия завой се подхлъзна и се строполи на земята. Болката разтърси всяка една кост на тялото й. Присви очи в болезнена гримаса. Сви се на кълбо готова да крещи. Трябваше да направи още няколко крачки. Последни няколко крачки. Пое си дълбоко въздух и стисна зъби понасяйки болката. Преглъщайки собствените си писъци.
Изминавайки разстоянието изпълнена с агония се подпря на входната врата на спешното отделение. Вратата зад гърба й изскърца заплашително и поддаде под тежестта й. Момичето не успя да реагира и не след дълго усети сблъсъка на главата й с плочките на лечебното заведение. Не обърна внимание на болката и си пое дълбоко въздух. Сякаш до сега някой бе потопил главата й под вода, а сега имаше възможността да диша. Нямаше време да издиша въздуха, а веднага поемаше нова глътка кислород. Сърцето й прескачаше като лудо. Надигна леко глава и погледна надолу към ръката, която здраво притискаше коремната област Цялата беше покрита в кръв. Вдигна несигурно, трепереща. Раната бе сериозна. Нямаше да се размине без шевове.
Съжаляваше. Знаеше, че онзи има нож. Знаеше, че няма да се зарежда от срещата им. Дължеше му прекалено много пари, но така и не намери начин да ги върне. Знаеше, че отново щеше да свърши в спешното и въпреки това не реагира достатъчно бързо когато той извади острието. Радваше се, че събра сили и избяга. Изненада се от самата себе си. Нямаше представа, че може да бяга толкова бързо. Знаеше, че адреналина в кръвта й й бе помогнал да не чувства болката от прободната рана, но постепенно агонията започваше да се усеща. Прехапа силно устни опитвайки се да задържи болката в себе си. Знаеше, че е изгубила прекалено много кръв. Усещаше се замаяна въпреки, че вече бе легнала и всеки мускул по тялото й бе в екстаз от почивката им в момента.
Всичко се въртеше около нея. Чуваше пулса си. И изведнъж различи тропота на токчета по чисто белия керамичен под на отделението. Изви глава нагоре с надеждата да минат скоро от тук. Отклони поглед към тъмнината навън и забеляза познати фигури. Не очакваше да са толкова настоятелни. Мислеше, че им се е изплъзнала още на втория завой. Очевидно я бяха последвали чак до тук. Забелязаха я и се затичаха към отделението. Опита се да помръдне по някакъв начин. Да влезе и да изрита вратата, така че да се затвори.
- О, боже! - чу възклицанието на една медицинска сестра зад себе си. Извика някой от отсрещния коридор. Възрастен мъж с полицейска униформа и лекарка с елегантно прибран кок дотичаха. Започнаха да се суетят около нея, но вътрешно се радваше. Видя недоволната усмивка на нападателя й и приятелите му пред отделението. Немощна усмивка се изписа на лицето й, а секунда по-късно всичко потъна в мрак. Изгуби съзнание.

Добре дошла :3